Нищо нямаше да излезе от моята бла-гонадеждност, ако още в началото не бях се научила да уважавам всяка болка, да запазвам спокойствие и да благославям Светлината... Съпротивлявах се с вътрешния си, нестихващ поток от комплексна енергия и така се научих никога да не търся аргументи за убеждения и никой да не карам да ме слуша, след като той има все още негово становище по въпроса. Отказвах се от импулсивната претенция за вътрешно напътствие на личността. Не исках никой насила да възприема личната ми творческа технология, ако самият той няма необходимата нагласа. С две думи - уважавах и бях в съгласие със скромността. Именно така знаех, че който ме поиска с ум, сърце и душа, винаги ще намира пътя до моята добронамереност и ще има възможност да се захване към една постоянно протегната ръка за приятелско разбиране. Въпреки че работех понякога доста интензивно, чувствах себе си „боса" по много въпроси, имащи връзка с духовното съзерцаване. Решавах бързо проблемите, но вътре в мен стоеше интереса към първопричината на последствието. Необходим ми бе структурен анализ и повече фактори за изясняване. Исках да се захвана с основната нишка на човешката кармична „паяжина". Непрестанно мислех за по-дълбокото навлизане на нещата от ежедневието. Първите резултати не закъсняха, обосновката се получаваше и аз изпитвах задоволство от изследователската си дейност. Така избрах пътя на непрестанното търсене, избрах да помагам с цялата си безусловна любов. И това ми стигаше да намирам себе си, размахвайки ръце да плувам из необятния океан на човешката същност в дивия си стремеж да не попадам на плитчини... ЧУВСТВАХ СЕ ПРОПОВЕДНИК НА ЛЮБОВ
Тази святост, определена от Бога като чувство на топлина, лекота и взаимност, аз нарекох за себе си любов! Това представляваше главния механизъм за безумния ми стремеж към Познание. Не си представях да не обичам, а да искам да ме обичат. Не и в моите норми за поведение! Другото е, че чувствах тази любов като извор на изцеление и най-вече важна необходимост. Достатъчно бе да кажа на моя пациент: „Знаеш ил, че те обичам? А, сега седни и се успокой!" и „колелата" на страха сами се обръщаха. Не изпитвах нужда от специален „репертоар", за да го прилагам практично. Аз просто разговарях свободно и винаги визуализирах Слънчево кълбо от сребристо-жълто с примес с червено и всичко останало бяха нюанси в лъчиста светлина и недога-рящ огън. Изпитвах радост да стоплям сърцата на хората, дължах им го заветно, тъй като и аз самата се учех чрез тях. Знанието е нищо, ако само не е подплатено с опит и практически усет. Освен възможностите ми на дарбата, съзнателно приемах фокусирането на интуитивния ми център. Това ще рече, че истинската любов може да бъде тълкувана и като доброта на основно физично ниво. А какво е добротата без нейните „деца" -добродетелите? Просто защото, начинаещият шофьор кара колата чрез инструктора. Тука няма място за привидност или за поставяне на паметливи условия, по-скоро любовта трябва да бъде „горивото" на човешкия организъм. Любов е и когато обичаш противоположното, т.е. обичаш и харесваш този, който те ненавижда. С цел да му простиш, с аргумента, „че не е изработен по твоя мисловен модел". Да можеш да обичаш, означава и да си щастлив, да поддържаш Вечния огън към съвършенството. Любовта изисква и самоуважението на индивида. Перифразата на това обяснение е - опознаване и признаване на себе си като Божия частица на любов. Например, не можем презуглавно да обичаме другия страстно, преди да сме преминали през аналогичните състояния на самопознанието. Не, за да търсим границите на любовта, а за да намерим нейните истински стойности.
