ДИАНА ЛУНА

ТЕ ИМАТ ПРАВОТО ДА ПИТАТ

ЕДИН ПОГЛЕД ВСТРАНИ КЪМ ИЗОСТАВЕНИТЕ ДЕЦА - КАРМА ИЛИ СЛУЧАЙНОСТ?!

Дълго търсех отговора. В практиката често срещах случаи, където мои пациенти с болка споделяха онзи необмислен период от своята младост, оставил отпечатък за цял един живот...

Не планирах посещение в дом за сираци, защото изпитвах дълбока мъка от гледката да видя ангелски личица с покрусени от неравноправие сърца. Стана спонтанно, моя пациентка ми се довери и помоли да я придружа до подобно заведение. Беше преуспяла в живота, но грешката от миналото бе издълбала до неузнаваемост физиката й. Грях и болка бяха оплели здраво клони в бъдещето й. Стараех се да не я съдя, аз нямах право да упреквам. Моята работа се състоеше в търсене на потенциални причини в отговор на задоволителното познание.

- Нека да отида отново до онзи кошмар, иначе няма да мога да продължа - изрече тя и се вкопчи здраво в лакътя ми.

- Миналото не се връща, госпожо. Било е средство, за да се научи следващ урок, касаещ продължението на кармата.

- Разбирам ви, но аз искам да преживея всичко това отново. С нищо не мога да угася огъня в сърцето си, той ме опожари, унищожи ме. Нека да разкажете това, давам ви право - говорете и пишете. Аз се срамувам и разкайвам и не мога да забравя този първи грях...

Наближаваме сградата, а тя ме прегръща и плаче, гласът й е дрезгав, придружен с въздишка и „разпукваща" се горест. Трудно й е, отказва да влезе вътре и се спира на площадката. В този момент Бог изпрати едно прекрасно момиченце, то се залепи до нас и отправи очи специално към мен. Кристалният му поглед още веднъж дойде да напомни, какво търсеше и колко много надежда влагаше в нас. Последваха безброй въпроси, а ето някои, които буквално ме разтърсиха:

- Лельо, ти познаваш ли моята „мама"? (Не плачи, читателю, това е въпрос към цялото човечество.)

- Тя е Светата Богородична, ангелче мило! - това беше спонтанният отговор.

- И нашата директорка така каза...

- Лельо, ама ти кажи на моята „майка", че аз не й се сърдя, аз съм си я избрала и тя си е само моя, която ида е!

- Добре, скъпо дете! Ще й „предам" и ние пак ще си говорим! - В този миг възпитателката извика детето по име. Бях го прегърнала и имах чувството, че ръцете ми държаха истината на моето търсене...

- Чу ли? - жената до мен се задавяше в сълзи, тялото й се гърчеше едва ли не в агония, заради вечния отказ на една земна привилегия на едно същество, отказало се от дълга да раздава радост и грижи.

- Диана, защо момиченцето каза, че то е избрало майка си?

- Защото безсмъртният дух е с приоритета да избира според сложността на кармата си своето следващо въплъщение. Ето това дете е с отворено прозрение, което се е получило от страданието вечер да брои звездите и да се надява, че там някъде са очите на мама...

- Как мога да живея така, Диана?

- Извършете полева саморегулация. Това означава да се опитате да поискате прошка от Бога, като използвате посредничеството на своя ангел-храни-тел. Животът ви е добре да премине в благородство и благотворителност, вие имате средства да помагате и обичате по-слабите. Силите ще поставят на изпитание потенциала ви, затова досега сте трупали състояние, а отсега нататък трябва да го раздавате със същата щедрост, както сте го получили. Предвид сегашното ви безплодие е необходимо да помислите и за бъдещето, което значи да асимилирате и хармонизирате кармата си. Може би ще ви е от полза да си върнете детето, докажете доброто си намерение, като уредите осиновяване. Съпругът ви е добър и ще разбере грижата за взаимното ви щастие. Трябва да бъдете прилежна ученичка, в противен случай нищо добро не бива да очаквате от кар-мичния потенциал не само в този, а и за следващите превъплъщения.

Жената помълча, изтри машинално с ръка ручеите сълзи и се усмихна:

- Всичко ще изпълня, както ми казвате, дословно. Благодаря ви, че ме осенихте с любов и знания, обещавам да осмисля живота си!

- Обещанията не са за мен, а за вашия живот! - С това се прегърнахме, стиснахме си ръцете и всеки тръгна към своята посока...

... Ще помня тези умоляващи детски очи как просят за ласка. С ръце, протегнати в простора, те винаги ще питат звездите -С какво са заслужили това?! Родени в свят без родители, порасли в дом без осиновители, те търсят отговора, те питат и имат правото да знаят. Но от кого?! Не мислите ли, че те носят кръста на страданието, с много братя и сестри по света (по съдба), а там някъде, из будоара на светския живот, някои просто живеят с маска и грим!

Позволете ми да кажа само: Жени, бъдете майки със сърца!!!