Продължавам да получавам наречените от мен „трудни" писма, акцентирани върху проблемите на отношенията майки-деца. Ето пример от практиката ми: „Г-жо Луна, мама ме е изоставила като малка, омъжи се отново и създаде ново семейство. Отгледаха ме татко и баба. Баща ми си замина при нелепа катастрофа и аз останах сама. Мама ме лиши от всичко. Не познавам подкрепата и обичта й, нарече ме „дете на безизходицата", а родената след мен „сестра" - „дете на любовта". Сигурно ще ме посъветвате да й простя, но кажете ми как да заповядам на сърцето си чувства, които не мога да възпроизведа, тъй като са ми непознати? Макар че нямах собствен дом и нищо от нея, аз многократно се мъчех да се обвиня или да поема вината върху себе си. Стрелите на спомена от нещастното ми детство постоянно пробождат сърцето ми и оставят неизлечими рани..."
Писмото беше около 10 страници, а за ползотворен сеанс винаги се избира лична среща. Елена ме послуша и дойде в кабинета ми. Имаше чиста аура и проблясъци на оптимизъм.
- Кажете ми, госпожо, възможно ли е да имам по кармичните закони друга майка, която да не е моята биологична? - веднага потвърдих и Елена продължи. - Открих една жена, с която нещата тръгнаха спонтанно. Без дори да се познаваме, ние вече имахме необходимост една от друга. - Налага се да направите поредния си избор, биологичната ви създателка е много болна, нещастна и самотна... Нуждае се от грижи.
- Истина е! Раздвоена съм, посъветвайте ме кой път да избера?
- Този на сърцето си, на дълга и индивидуалната ви воля, който е един!
- Но аз чувствам празнота към биологичната си майка, тя вече е чужд човек, не мога да импровизирам любов и привързаност.
- Отдайте значимото на майкави, така както бихте направили с някой случаен човек. Опитайте, човещината го изисква. Опитах да й припомня факти като майчи на целувка, милувка, водене за ръчичка, майчина прегръдка и прочее? В паметта й тези символи на умиление нямаха място. В съзнанието й съществуваха „белите петна" на смътния и тъжен спомен от несъстоялото се детство. Елена направила опит за сближаване и изкарала продължителни дни на болногледачка. Накрая ми написа: „Стоях до нея и се чудех коя е? Вероятно духът е по-силен от кръвта. Тя нито веднъж не каза „прости" или „обичам те". Остана си същата - скована и злобна. Разбрах също, че истинските чувства са привилегия на Вечността - както ви казах, животът ме срещна с моята майка...
