В УТРОТО НА ЕДНО НОВО РАЖДАНЕ

Докосвам се до душата постепенно. Не възприемам спиращите механизми, защото те са средството за емоционална изолация. Благославям новия ден като начин да се изправям дотолкова, доколкото ми е позволено. Какво по-силно може да бъде от привилегията да търсиш и да намираш?! Това означава, че еволюирам в понятни за времето си обяснения. Връзката с Вселената се оказа твърде "капризна" - още в самото начало трябваше да възприема стойността на времето И мястото като обобщена аналогия на Единовремието. Когато това стана, вече бях готова и притежавах желаната мотивация да разглеждам биологичната същност (човека) в прогресивни трансцедентални развръзки.

Получих необичайно писмо, което ме накара веднага да взема отношение: "Г-жо Диана, не мога да проумея живота си. Чувствам се неадекватна - това, което се случи, ме накара да навляза в тишината...". Д. Р. от Пловдив.

Темата за реинкарнацията (прераждането) е често срещана. Обикновените хора, с оформени вече материални позиции, трудно възприемат ефекта на променено съзнание. Привикнах да отключвам тежки врати и когато става дума за болката, придружена с нестихваща представа от спомена, тогава инстинктивно се търси пътят към истинската духовна същност. Оттук тръгва потокът, а ключът на истината постепенно се завърта и невъзможното сега е възможно. Остава да се филтрира до задоволително познание.

... Демира си определи час за консултация. Тя ме бе избрала и аз трябваше да "пръсна" малко светлинка по случая - за момента той определяше живота й.

Пред мен застана красиво създание, дълбоко развълнувано, то беше загубило своя център на възприятие. Между нас се спусна завеса на умствена напрегнатост, която винаги придава по-дълбоко измерение на човешката същност и воля.

Ето накратко проблема: моята пациентка се одобрява с майка си и отива да види "прероденото" си братче. Появяват се първи нотки на обич и привързаност. Така до една сутрин, когато остава сама в парка и започва да го люпее. Малкото дете отказва бързо удоволствието и отправя зрял поглед към "сестра си". За вместо традиционното "како" тя чува: "Деми, не ме ли помниш, любов моя?!". Изплашеното момиче вижда приликата, сърцето й се раздира от спомена: починалият приятел Виктор и "братчето" имат идентични черти. Тези съмнения й дошли "в повече" и тръгнала по широките друмища да търси отговор. Белят свят "отказвал" да говори, а нощният мълчал...

Редица авторитети определили диагнозата като шизофрения и напълно правдоподобно - танатопогията е сложна наука и не се приема за задължителна аналогия.

- Обяснете ми, г-жо Диана! Това дете, т. е. брат ми, говореше дори с гласа на Виктор. Нищо не разбирам!

- Разбира се, мила Демира. Случаят напълно почива на истината. Вие страдахте по внезапното преселване на Виктор. Спомнете си колко безсънни нощи молехте Бог да ви го върне и да не ви наказва така. А сега трябва да се радвате и да благодарите, защото молбата ви е била чиста и вече е изпълнена.

- Божичко, Виктор е жив?! - Демира изтри механично сълзите си и на хубавото й лице грейна живот.

Любовта е силната реакция на самосъхранението и вечната памет, която подсъзнателно носим. Тя е и посланието между хората, помирението и опрощаването. Чувствах как моята пациентка разпери "криле" и политна над огромния океан от светлина. Благодарение на Духовните учители всеки трепет на моите мисли преминаваше през филтъра на прозрението.

- Благодаря ви, вече знам и засега е достатъчно. Ще пропускам все по-малко пъчи, докато напълно осветя тунела на незнанието.

Какво друго можех да желая?

ДИАНА-ЛУНА